Поетът Явор Янесовски: Всяка житейска мисия е обвързана с творчество, дори и извън изкуството

Третата стихосбирка на младия български поет Явор Янесовски - "Сънуван шепот", се превърна в книга с кауза. Премиерата ѝ беше през есента на 2023 г., а всички приходи от продажбите ѝ авторът дарява на сдружение "Операция Плюшено мече". Организацията стои зад различни благотворителни инициативи, като една от тях е да помага на млади хора с талант, но без достатъчно възможности, да преследват своя мечта за реализация. В подкрепата за каузата се включва и художничката на картините към стиховете в "Сънуван шепот" - Павлина Тодорова.

За ролята на съпричастността, за силата на вярата и мястото на всеки човек и на всички нас, хората, в сътворяването на чудеса в трудния свят, в който живеем, говори самият Янесовски от първо лице.

В едно от стихотворенията си в третата Ви стихосбирка „Сънуван шепот“ – „Фантазия“ - казвате, че „...хората не вярват в чудеса...“, и това е тъжно „...дори за свят, не отронил и сълза“. Вие вярвате ли в чудеса?

Чудесата са преди всичко вътре в нас, но те имат нужда от силна и устойчива вяра, за да покълнат, да разцъфнат. A е и много важно какъв смисъл влага човек в това... Дали е от езотеричен характер, или пък нещо съвсем друго.

Колкото до цитираното стихотворение, смятам, там става дума за един специфичен вид чудо, което всеки от нас заслужава да срещне в живота... стига да не е само част от съня му, както при лирическия герой във „Фантазия“.

Как изглеждат чудесата в света, в който живеем, и къде е ролята на нас, хората, и на всеки човек поотделно, за да ги има?

По този въпрос ролята на нас, хората, се изразява посредством всеки жест, породен от безкористността на чистите намерения и идеали, нещо добре забравено в наши дни... И, разбира се, непрестанното следване на целите, обвързани с тях. Мисля, че има безброй начини това да се осъществи, стига човек да следва индивидуалната си мисия в живота. Вярвам, че тя е обвързана с някакъв тип съзидание и творчество, без на всяка цена това да има отношение към изкуството.

Дори проявата на най-елементарна щедрост е вид творчество, защото тя посажда в душата на другия топлина, от която всички имаме нужда. А тази топлина рано или късно разцъфва в чудото, наречено Любов... независимо от това какъв смисъл влага човек в това чувство, то има безброй красиви лица.

Дали сме по-склонни да допускаме да се разколебава вярата в чудеса и в доброто, когато виждаме конфликти, несправедливости, войни, а те в съвременния свят изобилстват, отколкото да ни стимулират към действие, за да има промяна?

Вярата е основното условие според мен. Безспорно живеем в интересни времена и то не в добрия смисъл. Аз смятам, че тук става дума за себеусещането на отделния човек, защото има хора, които наистина носят онази искра в себе си, която не би им дала покой да приемат реалност и битие, които не кореспондират с ценностната им система.

За съжаление има и много хора, които се оставят да бъдат повлечени в бездната на отчаянието и системата, и съм сигурен, че дори биха осъдили моите думи или биха ги определили за наивни. Но това е личен избор и само този, който търси светлината, ще я открие. Много често такива хора имат нужда някой да ги докосне до нея, но в повечето случаи това е естествен избор и инстинкт на душата.

Питаме Ви всичко това, след като научихме за решението Ви да дарите приходите от последната си стихосбирка на организацията Операция „Плюшено мече“, която помага на деца и младежи в неравностойно положение. Сред каузите, зад които организацията застава, е да помага на млади хора с талант, но без достатъчно възможности, да преследват своя мечта за реализация. Защо решихте да подкрепите Операция „Плюшено мече“?

Стремежът да сторя едно малко добро дело.

Вярвате ли в късмета? Може ли човек да се „измъкне“ от лошия старт, който съдбата му е отредила?

Вярвам в съдбата. Смятам, че всички носим своя индивидуален заряд и се раждаме с определени качества. Каквото и начало да има житейският ти път, твърдо смятам, че ако носиш амбицията и искрата в себе си, нищо не може да те спре.

Вие самият завършвате бизнес администрация, но се посвещавате на творческото си призвание. Какъв съвет бихте дали на млади хора, които се колебаят дали да последват мечтата си, въпреки потенциалните трудности по пътя, или пък не смеят да мечтаят в мащаб, защото се е разколебала вярата им?

Аз смятам, че няма как да си истински добър в нещо, което не ти носи удовлетворение. В този смисъл човек трябва да следва мечтите си и няма право да ги предава в името на едно безсмислено самоограничение или житейски предразсъдъци.

Ако например ще си творец, бъди творец докрай, бъди творец до мозъка на костите си и не позволявай сивотата на битието да се изпречва на пътя ти. Истинските дела и постижения изискват фанатично отдаване, а не личностно предаване. Някой ще каже, че звучи лесно, ала друг начин няма.

Каква е ролята на съпричастността, променя ли се склонността и потребността ни да бъдем съпричастни в съвременния свят и в каква посока?

Ролята на съпричастността е главна, основна и категорично неизменна. За съжаление времето, в което живеем, малко ни отдалечава от разбирането за истинската ѝ същност.

Къде е мястото на хората на изкуството в това да се променяме за добро? Чува ли се достатъчно гласът на творците, особено по теми, които са извън творчеството, извън изкуството, а са на терена на обществените процеси? А самите творци дръзват ли да говорят достатъчно за нещата, които смятат за важни?

По мое дълбоко убеждение хората на изкуството трябва да са нравствените двигатели на едно общество. Една нация без реални културни дейци, будители на духа и творци е отражение на собствения си упадък. Ние имаме изключителни предци в областта на изкуството и културата, по нашата земя са стъпвали истински титани на духовната красота.

За мое дълбоко съжаление обаче все по-рядко ми се случва да се сблъсквам с истинско изкуство, изкуство, което не е подвластно на културна инвазия или повърхностни стилови течения.

Ние сме наследници на поети, оперни изпълнители, художници и други артисти от изключителна величина, чиято памет трябва да почетем, като поставим началото на една нова епоха, възраждайки стойностното и градивното. Тогава не само ще се чуе, а дори ще отекне, даже и след нас, гласът на истинските водители и хора на артистичния свят.

В България в последните години темата за четенето въобще, за четенето с разбиране, за детското четене, е често на дневен ред. Как изглежда разговорът за четенето през очите на човек, който пише?

Радва ме, че през последните години наблюдавам една може би недостатъчна, но все пак забележимо положителна промяна по отношение на връзката между човека и книгата. Връзката с четенето като основно право на всеки гражданин. Затова неотдавна се включих и в инициативата „Ден на четенето“, която се проведе за първи път в България.

Този разговор е толкова важен и изисква такова задълбочаване, че честно казано не смятам, че мога да изразя мнението си по темата в едно интервю. Това е значим обществен казус, по който всички трябва да работим, и е един от немалкото проблеми на съвременния свят, на съвременното българско общество, за който всички носим отговорност, особено ние – хората на перото.

Казвате, че третата Ви стихосбирка е „най-личната“ досега. Какво е следващото предизвикателство?

Тя е най-лична досега, но е и началото на един нов етап за моето творчество. Етап, който възнамерявам да посветя на българското изкуство, култура и език – езикът, наподобяващ онзи мистичен шепот, идещ от недрата на любовта и вдъхновението.

Колкото до моите бъдещи творчески планове, смятам, че процесът на артистичното съзидание върви ръка за ръка със своята магия и пленителна тайнственост.

Младият поет Явор Янесовски представи новата си стихосбирка "Сънуван шепот“