Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Дълго време образът на майките в киното беше или идеализирани, или напълно изтласкан в периферията на разказа. През 2025 г. обаче това започна да се променя и то с акцент върху кризите, през които всички минават и за които не се говори открито. Все повече филми и сериали поставят в центъра не „перфектната майка“, а жената с нейните страхове, вина, гняв, скръб и противоречия. Това е година, в която екранът започна да говори открито за тежестта на майчинството – без украса и без илюзии.
„Мама е разтеглива. Татко е твърд“, казва детски глас зад кадър в психологическата драма „If I Had Legs I’d Kick You“ на Мери Бронстийн, докато камерата се задържа върху лицето на Линда (Роуз Бърн) – майка, терапевт и жена, която отчаяно се опитва да удържи собствените си емоции.
Детето ѝ има предвид, че майка му е „като пластилин“ – лесно податлива, оформяна според нуждите на другите.
Сцената е едновременно неловка и болезнено точна. Линда поглъща срама си и го заменя с привидно спокойствие – защото, както всяка добра майка, няма право да се разпадне.
Филмът е вдъхновен от личния опит на Мери Бронстийн в грижите за болното ѝ дете и е част от по-широка вълна продукции през 2025 г., които изследват майчинството като поле на травма, загуба и психическо изтощение.
Сред най-обсъжданите заглавия са „One Battle After Another“ с Теяна Тейлър, „Die My Love“ с Дженифър Лорънс, „Hamnet“ с Джеси Бъкли и проектите с Аманда Сейфрид „The Testament of Ann Lee“ и „The Housemaid“.
Бронстийн изследва корените на този тип разказ още в „Ordinary People“ (1980) – филм, в който героинята на Мери Тайлър Мур преживява скръбта си като майка, но е представена като пречка пред „оздравяването“ на семейството.
"Още като дете се питах защо тя е злодеят", казва режисьорката пред Vanity Fair. Този модел се повтаря десетилетия наред – от класиките „Kramer vs. Kramer“ до „Eyes Wide Shut“, където вътрешните кризи на жените са заглушени за сметка на разказа за мъжките терзания.
„Когато една жена във филм е майка, това често е единственото, което знаем за нея“, отбелязва Бронстийн и пита защо не поставяме майките по-често в центъра на историите?
През 2025 г. киното и телевизията сякаш започват да дават този отговор – болезнено честно, но най-после открито.
Стереотипите за жената в криза, познати от десетки телевизионни сериали, продължават да тежат и днес, смята Луси Лиу („Ангелите на Чарли“, „Али Макбийл“) която играе майка в драмата „Rosemead“. Според нея съвременните жени са притиснати между очакванията да бъдат перфектни родители и реалността, която не им оставя пространство за провал.
Филмът е вдъхновен от реални събития и изследва напрежението между обществените очаквания към майчинството и вътрешния срив, който може да остане невидим за околните.
Историята се фокусира върху психологическата цена на саможертвата и изолацията, като поставя в центъра женски персонаж, чиято болка дълго време е била пренебрегвана.
Темата ясно присъства и в сериалите през 2025 г. – от ролята на Клеър Дейнс в „The Beast in Me“, през темата с аборта в „The Morning Show“, до сериала „All Her Fault“ със Сара Снук („Succession“) и Дакота Фанинг („Hide and Seek“), който се превърна в най-успешната премиера на Peacock.
Общото между тези истории е отказът да се прикрие цената на това да бъдеш майка и сърпуга.
На по-дълбоко ниво тези разкази отразяват и обществена промяна, смята изпълнителната продуцентка на „All Her Fault“ Меган Галахър. Тя цитира скорошно изследване на Pew Research Center, според което все повече млади жени открито заявяват, че не желаят брак и деца. За последните три десетилетия желанието на момичетата в тийнейджърска възраст да се омъжват и да раждат деца е спаднало с 22%.
„Затова ми се струва логично, че най-накрая сме достатъчно свободни, за да кажем на глас, че да имаш деца не е за всеки и че можеш да обичаш децата си до смърт и все пак да признаеш, че животът с тях е наистина труден“, казва Галахър.
