Бурята, след която сме - пет дни сурова действителност в Тян Шан

"Това не е същата планета, на която затворих лаптопа си в четвъртък следобед", мисля на глас в неделя сутринта, броени часове след като сме напуснали квартирата си в Каракол, за да се шмугнем с широко затворени очи в зелените дебри на Тян Шан.

Каракол е малко градче от съветски тип в Киргизстан, в което животът тече под устремената ръка на паметника на Ленин. Повечето сгради са останали заклещени във времето на падането на комунизма. Само на 150 км от границата с Китай и със сериозно присъствие на китайски бежанци от началото на миналия век - дунгани, в последните години градът се опитва да изплува като отправна точка за приключенци в близките планини.

Предстояха пет дни трек в Тян Шан - масива, който си поделят Киргизстан, Китай, Казахстан и Узбекистан. Пет дни сурова действителност, макар и наметната с шала на туристическата програма.

Трековете в Киргизстан са абсолютен хайп в социалните мрежи. Избрала съм маршрута по усет. ChatGPT обещава алпийски пейзажи. На сайта на агенцията го определят като средна към висока трудност. Иска се добра физическа форма и способност да ходиш по 5-8 часа дневно в планински терен. Ние блъскаме в залата по три пъти в седмицата, редуваме бърпита с бягане, държим под око протеина, фит сме не само "за възрастта си" - трябва да успеем.

Всяка неувереност трябва да се подлага на съмнение. Всяка самоувереност - още повече.

Петдневното предизвикателство събира петима ни - аз и мъжа ми Жоро, Синди, която е родена в Канада, но живее в Северна Каролина, Моник, която казва, че е от Белгия, но всъщност баща ѝ е американец, а майка ѝ французойка, и Амиш - нашия индийски инстаграмър от град, близо до Мумбай.

Ако беше българин, Амиш щеше да е човекът, който "има човек". Няколко различни свята, приютени в прегръдката на околните петхилядници.

В следващите пет дни ще разсъждавам за дистанциите - между хората, в дъжда, след смазващия шамар на умората, дистанцията отдолу-нагоре и отгоре-надолу.

Моник и Синди се познават отдавна. Те са сдържани, възпитани, но забавни и толерантни. Амиш е екстровертен, весел, понякога безпардонен и категорично не срамежлив. Индия е голяма и контакти с хора дебнат отвсякъде.

И тримата ни спътници имат сериозен опит с трекинга, при това по световноизвестни маршрути. Ние не можем да се похвалим със същото, макар и да качваме по някой и друг връх напоследък.

От гледна точка на междучовешките дистанции, бих казала, че аз и Жоро, като българи, сме някъде по средата между прилично уважаващата чуждото пространство и открито контактната форма на живот. Идеална зона на комфорта. И може би единствената зона на комфорт в следващите няколко дни.

"О, обичате да ходите", кима с глава леко снизходително нашият гид с усмивката на човек, прозрял чуждата наивност. Имонидин е на 22, почти дете, малко по-голям от сина ни. Роден е в другия край на Киргизстан, в градче, близо до Ош, но вече втора година разхожда ентусиасти из Тян Шан.

Той е тих, ловък и винаги на правилното място в точния момент. Очите му са кротки и смирени, като на някого, който вече знае колко малко зависи от нас и каква голяма част от възможното ни тегло е в ръцете на случайността. Покоряващите върховете са най-близо до земята.

Имо подрипва пред нас, обут в кроксове, както правят истинските професионалисти. Събира опаковките и пластмасовите бутилки, които вижда по пътя си. Душата му е чиста, раницата - пълна с боклук. В края на пътешествието ще ми сподели, че всъщност не обича трекинга. За него това е работа, с която издържа цялото си семейство - майка му и баща му не работят.

Сезонът тук е кратък - проходите са отворени от юни до началото на септември. Парите обаче са добри за местните условия. Имо работи всеки ден, без почивен ден. Пренася мечтите, болките и оплакванията на туристите без почивка. Неговите собствени мечти обаче не са в багажа на гърба му. "Искам да направя бизнес. Трудно се работи с хора. Туристите се оплакват, искат това и онова. Те не разбират, че животът в планината е тежък", казва гидът.

Младите момчета носачи, които пренасят багажа на Моник и Синди, спринтират със 70-литрови раници на гърба, за да ни причакат с по цигара в уста на първата спирка под боровете. Там, от двете страни на реката, в класически местни юрти живеят 10-годишната Нуркас и връстниците ѝ, които слаломират наоколо върху магарета, с осанката на обиграни каубои.

"Тук сме само през лятото. Те са съседи. Имаш ли шоколад?", гледа ме с известна доза диво номадско недоверие Нуркас и бързо стиска в дланта си сникърса, който ѝ подавам.

Сладостите на цивилизацията бавно се отдалечават, за да отстъпят пространството на безбрежната палитра от нюанси на невъзможно зеленото.

Реката гъделичка килима от тучна действителност, апликиран с образите на кротко пасящи стада от коне.

В ранния следобед, изпълнени със свежи сили и прясно любопитство, пристигаме в юртовия лагер в долината Телети. Десетина бели, бих казала, модерни юрти допълват пасторалната картина, а в двете външни тоалетни има дори тоалетна хартия. (Това обаче не ги прави особено привлекателни за нощни посещения, когато гледката на свободно разхождащи се около юртите коне спира дъха дори повече от бродираното със звезди куполно небе).

В юртата има място за пет прилепени един до друг матрака върху балатума, поставен директно върху влажната земя. Отстрани са раниците ни и все още чистите ни обувки.

Първата вечер е посветена на познавателни разговори, игра на Уно под светлините на челниците и вечеря в трапезарията, където прехвърчат ентусиазирани разговори на френски, английски, испански, руски, италиански и китайски. Всички те ще замлъкнат, за да се превърнат в изненадан смях в момента, в който вратата се отваря и през прага се подава любознателна конска глава.

В юртите няма електричество и нощта настъпва стремглаво към 8 часа. Тази нощ обаче сънят е само мечта - качили сме над 1000 метра надморска височина за няколко часа, на 3000 метра кислородът по-рехав, а множеството хора, с които споделяме леглото си, е по-голямо дори от домашния ни максимум от общо четири броя, с който сме свикнали.

Сутринта след безсънната нощ е влажна и подканваща. Слънцето се е излегнало върху бичата глава на връх Огюз Баши (5178 м). Денят се промъква, преоблечен като красиво обещание.

А обещанията са пряк път към стаята на всяко разочарование.

Започваме с първото голямо предизвикателство - това е проходът Телети, който се е изпънал на 3800 метра надморска височина. Липсата на сън, кислород и трекинг опит превръщат дишането в дискретно изпитание.

Пулсът ми се разхожда около границата на 150-те удара в минута. Наклонът е сериозен, но гледката на първия любопитен и добре охранен мармот по пътя, както и желираните бонбони от летището в Истанбул, правят склона преодолима реалност. Едрогабаритният руснак от групата пред нас също внася сериозна доза мотивация за успех. Проходът е превзет и на 3800 метра с Моник чоплим трохи от крайшниците на световната политика.

Тук си давам сметка, че другите нации дишат много по-леко в настоящето. Някак успяват да приемат, че животът тече така или иначе, въпреки страховете и несгодите ни, със или без нас. Ще го осмисля още по-добре съвсем скоро, когато, току прекосили долината покрай живописната река, небето се оглася от гръмотевици.

Имо протяга ръка, поглежда нагоре, сякаш за да прочете някое божествено послание, и казва, че е време да извадим дъждобраните: "Ще вали силно и продължително".

Загръщам страха под дъждобрана и продължаваме напред. Небето е безкомпромисно и проливният дъжд скоро преминава в суграшица. Спускаме се към реката по хлъзгава горска пътечка. Краката ни несигурно и безконтролно дълбаят все по-дълбоката кал.

А какво ще правим при буря в планината, питам Имо, без да крия, че умирам от ужас. "Нищо. Ако има буря, просто стоим всички заедно и чакаме да мине", спокойно отбелязва той.

Нямам никаква идея как това би ни помогнало, но знам, че за хората от високото това да не бъдат сами, да са заедно, е равносилно на спасение.

След малко Жоро се подхлъзва, пада и се търкулва в калта. Няма му нищо, просто кал. Аз обаче живея в страха на майката - на неговата, на моята и на майката на децата му. Къде го довлякох?

По време на пътуванията ни по света до момента забелязах, че ние най-много от всички нации, които срещаме, живеем в кошмарите на майките си. Стоим сковани от предпазливост, не се гмуркане, когато всички скачат, без да се замислят, не се втурваме в предизвикателството, без да претеглим наум всяко "какво, ако?".

Мисля си защо се получава така - дали страхът от загубата идва някъде от времето, когато, ако скъсаш панталона си или изцапаш дивана, нов няма как да си купиш. Дали е разширена версия на немотията от миналото, или някаква душевна бедност, която ни е генетично гравирана? Или може би е резултат от липсващото доверие в правилата и подредеността на света.

"Щом всички се движим заедно и с едно темпо, значи трекът наистина е труден", отбелязва Моник. Трудностите заглаждат индивидуалния елемент в темпото. В бурята всичко е акварел, нюанс, остри контрастни цветове няма. Графиката е за слънчевите моменти.

Скоро дъждът и суграшицата спират. Долината се връща в ролята си на гостоприемна домакиня и продължаваме пътя към лагера. "Ей там е", сочи Имо - "на два километра".

Виждала съм много пъти два километра, бягала съм ги след тежка тренировка. Такива два километра обаче не съм помирисвала никога. "Ей там" и "Почти стигнахме" са най-често повтаряните планински лъжи, вярвайте ми. Имо се смее, когато му го казвам.

Стигаме в лагера, който ще запомня с натрапчивата миризма на бензин. Мием си зъбите с маркуча, защото тук дори тубата с чучур пред кухнята сякаш е пълна със смес от вода и бензин. На вкус - също. Бензинът е енергията, която носи екстрите на цивилизацията в покрайнините на изолацията. Останалото са коне и "Старлинк".

Излишно е да казвам, че топла вода не сме виждали от дни - но ние в "Гео Милев" сме солидно подковани с авариите на "Топлофикация".

Привечер има дъга над реката, която, редом с леко токсичните изпарения, придава своеобразен магичен ореол на заобикалящата ни реалност.

Юртата тук е по-автентична, с дървени основи и стени от вълнени платнища. Мократа вълна, бензинът и вмирисаните ни от дъжда обувки забъркват невъобразим коктейл от аромати в новия ни дом за петима. И все пак на 2500 метра определено се спи по-добре. Почти ни се получава.

Сутринта в трапезарията настроението се въздига над парата от горещата супа. "Бившата ми жена беше украинка и казваше, че супата е супер храна", споделя англоговорящ от съседната маса, докато друг спокойно обяснява как през нощта в палатката плъх му е нагризал раницата с храната.

До края на приключението супата е нашата задължителна закуска. С булгур или леща и зеленчуци за вегетарианците (които бяха мнозинство), или същата, но с парче овнешко за месоядните. Всичко това, подплатено с различни форми макаронени изделия. Във високото хидратацията е важна и супите са храна за тялото и душата.

Прави ми впечатление, че тук, за разлика от Узбекистан, навсякъде освен с черен чай са подготвени и с кафе за туристите. Пием го с гъсто кондензирано мляко, което като консистенция е почти като парфе - сгущенка. Всяка маса е задължително е оборудвана с поднос с четири отделения - винаги пълни с бонбони, сушени кайсии, орехи, фъстъци, стафиди - в Киргизстан мезелъкът е на почит и домовете са сякаш винаги в очакване.

Поемаме към езерото Ала Кул. Ако ще вали, нека е следобед, когато ще сме стигнали. Имо обещава пътят да е труден, но не толкова дълъг. Предстоят ни обаче около 1100 м положителна денивелация. Вече знаем, че лесно няма. Раниците ни тежат по близо 10 кила всяка с пакетираните обеди и вода за из път.

Теренът редува лепкава кал и камъни. Върху камъните стъпваш, в калта забиваш щеките. Без камъните калта те омотава и прави теглото ти още по-голямо. Без калта балансът изисква допълнителни усилия. Всичко има своето място и смисъл.

Нагоре по стръмните пътеки се катерят натоварени с туристи коне. Те обаче могат да стигнат само до следващия лагер. Там, в подножието на подема към езерото Ала Кул, път за коне няма. Отвесът е силно изразен, а почвата ронлива - лъже, занася. Крачките стават все по-премерени, ситни, странични. Позицията на тялото с раница на гърба е важна - ако не спазваш ъгъла, гравитацията ще грабне товара ти и ще те отнесе заедно с него.

Веднъж да стигнем. Стигаме два, даже три пъти този ден - първо до внушителния водопад преди езерото, после до самото езеро Ала Кул, а накрая и до палатковия ни лагер, който трябва да е на час път от първата среща с езерото - разбирай протяжни 2,5 часа разстояние. Но вървим покрай бреговете на алпийския тюркоаз, обзети от въодушевление, ентусиазъм, гордост от постигнатия успех и замъглено от умора и недостиг на кислород съзнание - 3500 м все пак си се усещат. От другия бряг ни наглеждат петхилядници и е неземно.

В късния следобед вече сме в палатковия лагер, където ще спим, преди да се отправим към най-голямото предизвикателство - преминаването на прохода Ала Кул.

Вечерта е влажна, буреносна и развълнувана от предстоящото. Страхувам се от видяното, прочетеното, обещаното. Няма да е лесно. Разсейвам се с мармотите, които подават любопитни носове от скалите в каменната река. Тази каменна река служи и за своеобразна проверка на уменията преди посещение на една от тоалетните.

Няма как да стигнеш дотам, ако не си гледал поне един епизод на "Игри на волята". В Киргизстан "онова място" е наистина особено. Видях тоалетна с гледка, позиционирана на почти отвесна скала над езерото, тоалетна за тренировка на глутеус, качена върху височък хълм, тоалетна, в която става течение от липсващия заден панел, тоалетна за воайори с полупрозрачна врата, тоалетна със завеса. И, разбира се, говорим за клекало - четири сковани на ромб дъски, а между тях - страшната действителност.

Едно обаче обединява всички тях - след дългия ден на ходене по чукарите клекът е наистина болезнено занимание, изправянето след него - още повече. Мислим си за нашия треньор Митко и милеем за тренировките в зала, които сега ни се струват като игра на кегли.

Планината не признава умората, страха и извиненията. Тя не приема оправданието за лошото време и настроение. Тук няма как да няма как.

Ние сме някъде на края на света. За да си тръгнем оттук при нужда, трябва да се върнем по същия път обратно, което ми звучи немислимо при спомена за неласкавия отвесен сипей, или да преминем прохода. Друг път просто няма. Паниката е лош приятел, затова се опитвам да отхвърля идеята за безизходицата. Тази вечер сме в палатка за двама, което си е невиждан лукс. Обули сме вълнените клинове, облекли сме якетата и сме се закопчали почти през глава в спалните чували.

"Като се върнем, няма да сме същите хора", беше казал Жоро, преди да тръгнем от София. Жоро, който се бунтуваше срещу вълнения клин, смяташе, че щеките само ще ни пречат и че трекът в планината е скучно занимание. Това не е същият Жоро.

Укротяването на пулса и лошите мисли е игра за професионалисти. Умеем го вече и някак успяваме да прекараме първата в живота си нощ в палатка, при това на 3500 м, събирайки известно количество сън.

Една супа и няколко кайсии след ставане поемаме към финалната цел. Отвесната стена на прохода е сипеста. Дребни камъчета - големи неприятели. Няма и 400 метра денивелация включват в менюто свръхдоза адреналин и учестено дишане.

Движим се съвсем нагъсто - значи теренът е наистина труден. Превити сме под тежестта на раниците, заболи глави и щеки в рохкавата почва пред краката си. Виждаме само обувките на човека пред нас. Превземаме върха за по-малко от час. Склонът не ти дава моралното право за почивка, защото не знаеш къде почивката ще свари този зад теб. Сещам се как колегите ме изпратиха с пожеланието "Приятна почивка" и ми става много смешно.

Горе победното ликуване изпълва синьото небе над нас, отскача към отсрещните петхилядници Джигит и Каракол, гмурва се в отраженията им в невъзможно синьото езеро и с мармотски подскоци се връща при нас. Успяхме! Снимки и документиране на победата. Страшното мина!

Когато четеш описание на нещо непознато, или ситуация, в която не си попадал, пречупваш всичко единствено през собствения си опит. Човекът без опит не може да чете истински. Човекът, който не се е качвал на върха, не знае колко по-тежко се слиза от него.

40-45 градуса песъчлив сипей. Имо кръжи между мен, Жоро и останалите. Копае с върха на обувката си стъпало, на което да поставим крака си, подлага камък за следващата крачка, застава със слабото си детско, но жилаво и обръгнало на планините тяло на всеки завой, на който можем да се подхлъзнем. Не гледам надолу, защото ме е страх. Не гледам нагоре, защото ме е страх.

Припомням си думите на бившия си мениджър - one step at a time. Имаме само следващата стъпка, само настоящето, върху което да се фокусираме и закрепим. Никоя дългосрочна стратегия не е стабилна. Дори напротив - погледът твърде далеч може да те разсее и да ти коства всичко.

Мисля си за Жоро, който има аерофобия. Чувам стъпките му зад гърба си, но не мога да го погледна. Ако трябва да перифразирам един Инстаграм рийл - добрите съпруги те водят на Бали, истински любящите те замъкват на мини симулация на Белене.

Стъпка, стъпка, стъпчица - докато носачите тичат с импровизирана ръченица по съседния, съвсем отвесен склон.

„А когато бурята стихне, вече няма да си спомняш как си успял да преминеш през нея и да оцелееш. Всъщност дори няма да си наясно дали е отминала. Но едно е сигурно. След като излезеш от нея, вече няма да си същият човек. В това е смисълът на пясъчната буря", казва Мураками.

Склонът е вече зад гърба ни. Облекчението е неописуемо. Радостта и адреналинът също. Знаят го всички от околните групи ентусиасти, които дишат прашния въздух на прохода пред и зад нас.

"Какво им е шукнало на всички тези западняци да правят трекове тук", пита на руски Имо минаващ наблизо местен.

Ерата на rough travel туризма, мисля си аз. Смеем се, че сме си платили, за да страдаме. За да станем от уютния стрес зад екраните си и да си причиним нещо, което да ни припомни, че истински важните постижения не пасват на Линкдин профила ти, повишенията не се четат във фиша за заплатата, успешният ден не се вписва в сутрешния кол с колегите.

Никой нищо не ти обещава. Имаш само себе си и днешния ден.

След всичко преживяно преди денят да е превалил, разходката до Алтън Арашан може да бъде обобщена в две картини - девствени пасторали с крави на фона на връх Палатка вдясно и комерсиализирания по киргизки СПА курорт вляво.

В Алтън Арашан юртите вече са прищявка за ентусиазирани туристи. Тук има сковани от шперплат къщи за гости върху железни крака и ние, мръсни, некъпани с дни и със сплъстени от умората мисли и коси, имаме късмета да спим в такава. Тук изход от непредвидените ситуации има - по калните и каменисти горски пътища като влакове на ужасите подскачат пълни с туристи таксита от времето на Съветския съюз - Зилове, Уазки, огромни, подобни на танкове Камази, чиято каросерия е превърната в кабина за превоз на хора. Тук богът на цивилизацията си има име - Илон Мъск, и него споменават в молитвите си местните домакини.

Нощта подскача от гръмотевици и апокалиптичен порой. Утрото е кално и лепкаво до глезен.

Бурята обаче е зад гърба ни. Бурята, след която сме.

Лелята, в която живея