Живеем в лъжа. Лъжата ни убива

Днешната колонка трябваше да бъде посветена на нещо наистина хубаво, наистина важно за самочувствието и себеуважението ни. Реакцията на българските власти, общество, дарителски и доброволчески организации на катастрофалното земетресение в Турция и Сирия беше забележителна.

Каквито и критики да има човек към президента и служебното правителство заради откровеното им нежелание да помагат на Украйна (а тези критики са основателни - ако се съди по упорития отказ на Радев да прозре разликата между агресор и жертва във войната на север от нас, ние сме сериозна пробойна в НАТО и ЕС), България беше сред първите страни, които изпратиха самолети на своите ВВС със спасителни екипи.

Доброволческата реакция беше светкавична и разкри неподозирани способности за самоорганизация.

Както показа случаят със свличането на земни маси в карловските села, хората са способни на съчувствие, щедрост, доброволно отдаване на време, усилия и средства, за да помогнат както на сънародниците си, така и на комшиите от югоизток. Дотук добре.

Като всички народи и ние имаме тъмна страна, лично и колективно несъзнавано.

Отказът на държавните институции да дисциплинират онези от нас, които прекрачват границите на отговорното гражданско поведение и дават воля на атавизма у себе си, ни доведе до тиха, но интензивна гражданска война.

В нея даваме жертви ежедневно, понякога в преносен смисъл, често – в съвсем пряк. Когато преди няколко месеца пенсиониран военен уби съсед със законно притежаваното си оръжие – убийство, предшествано от многогодишна вражда, много хора излязоха публично с имената си и разказаха подобни истории.

Истории, в които съседи с очевидни и често недиагностицирани психически отклонения, но пък обдарени с правото да носят пистолети по силата на професионалната си принадлежност, тероризират съкооператорите и съкварталците си, като често си избират конкретна жертва, конкретна цел на омразата и патологията си. Подобни конфликти има във всички населени места, във всички по-големи блокове и те гноясват с години, докато не се стигне до трагичния развой, лишил семейството на Иво Андреев от съпруг и баща.

Един от хората, осмелили се да говорят за тази тиха гражданска война от позицията на потърпевш, беше психологът Иван Владимиров, който сподели в ефира на национална телевизия, че е обект на ненавистта на съсед - бивш полицай.

Вчера, в злокобно повторение на случая с Иво Андреев на Женския пазар в София, Иван Владимиров беше убит от същия съсед – бивш полицай със законно притежаваното му оръжие.

Ще повторя една своя отдавнашна теза: живеем в лъжа.

Лъжата ни убива. Лъжата е в основата на обществените ни злощастия и е причина за тихата гражданска война, сложила край на живота на двете момичета на булевард „Черни връх“, на Иво Андреев и Иван Владимиров и безброй други хора.

Живеем по втория начин, със секънд хенд правила, закони с право на ползване, отдадено другиму и със съдебна система трета цедка. Институциите ни са, за да ги има, за да имаме какво да покажем на чужденците от страх да не ни врътнат кранчето. Как е възможно да няма система на медиация в подобни междусъседски спорове като тези, довели до кървавите разпри и фатален изход?

Всъщност, може. Като че ли ежемесечните новини за жени, измъчвани и убивани по ужасен начин от съпрузите или приятелите си, доведе до промяна дори на йота в разбирането, че срещу тази нарастваща тенденция трябва да се противостои законово?

Или пък някой някъде някога защити възрастните хора по отдалечени села и паланки, които регулярно стават жертва на мародери?

Съдебната система в България е поставена в услуга на олигархията и правото е на силния, платежоспособния, добре свързания. Това е горчивата истина.

Зад пренатягането на обществените отношения, зад тази тиха, но непрекъсваща гражданска война се открояват две грозни лица.

Едното е на аномията, беззаконието, усещането, че всичко е възможно, че човек може да вземе правото в свои ръце и да действа безнаказано, защото никой няма да му помогне, ако не си помогне сам.

Другото, не по-малко страшно и разкривено, е лицето на авторитаризма, на силната ръка, която чака своя момент, за да даде на обществото реда, от който то се нуждае, но на цената на гражданските му права и свободи. Двете лица се нуждаят едно от друго, подхранват се взаимно и тикат България към истинската тъма.

Ние сме във ваймарския си момент и се нуждаем от пълно осъзнаване на този факт и от пълна обществена мобилизация, за да прескочим трапа.