"Нищо не очаквам и пак съм разочарован, братче"

Онези, които се чудят защо да помагаме на украинци вместо на българи, защо на кучета вместо на пенсионери и защо на пенсионери вместо на деца, обикновено не помагат на никого.

Факт е, че у нас има такова богато разнообразие от нуждаещи се хора, животни, групи и сектори, че българският народ е изправен пред избор на кого по-напред да окаже помощ.

Може би това объркване е една от причините, които стоят в основата на бурното възмущение от предложението на премиера Кирил Петков към всички поддръжници на Украйна в България да дарят по една заплата за военна помощ.

Разбира се, не е изключено възмущението да се дължи и на абсурдността на така формулираната оферта.

Благотворителността по презумпция е хуманитарна.

Тя не включва участие във военни дела, независимо че ролите на агресор и жертва във войната са ясно диференцирани. Изпращането на оръжия във война би следвало да е политическо, а не еднолично решение. Заради, нали разбирате, отговорността, която носи със себе си.

Отговорността, която народът делегира на политическия си елит по време на избори.

Отговорността, която трябва да носят избраните народни представители (още веднъж, народни представители.), за да не я носят онези с профилите Милица-Генади Петрови, които дават медицински и психотерапевтични съвети по Фейсбук и публикуват статии от otizvora.bg за вредата от ваксините.

В този смисъл призивът на министър-председателя е епичен л/гаф, който ще се помни дълго. И който издава пълна дезориентация и тревожна алиенация спрямо хората, които представлява.

Нека да е ясно обаче: гафът идва от прехвърлянето на отговорността от правителството към хората, а не от призива за даряване.

В призивите за даряване няма нищо лошо, особено ако не са гарнирани с вменяване на чувство за вина.

Защото призивът за даряване включва избор. Парите са (бързо и лесно) изчерпаем ресурс и когато човек има възможност и желание да дари, е естествено да приоритизира и да избере на кого да помогне според собствените си възгледи и емоции. Разпределението на собствените ни заплати е част от демокрацията.

Понякога е достатъчно да помогнем на когото и да е, за да излезем от ступора и да завъртим колелото на доброто. Имаме свободата да променяме света, в който живеем към добро, но и ограниченията да го правим според собствените си възможности. И в този смисъл призивът за даряване на една заплата е доста неадекватен предвид факта, че малцина у нас не живеят от заплата до заплата.

Изпращането на оръжия за Украйна би било действие, подкрепящо концепцията за човешки права и свободи, благодарение на която днешното поколение, което трябва да вземе това решение, доскоро се беше докосвало до войната само през изкуството и разказите на своите баби и дядовци.

Това е решение, за което се изисква държавническа мисъл и решимост, които да бъдат приложени дори да няма обществен консенсус по темата. Но не е личен избор на всеки българин.

Можем да гледаме как насилникът удря главата на жертвата си в бордюра и да избягаме, за да не набие и нас. Всеки има право на своите страхове. Можем и да се намесим с риск да отнесем някой тупаник, да защитим жертвата и да нахраним чувството си за справедливост . Може и нещата да тръгнат в лоша посока. Да се намесим и да бъдем убити, например. Или да не се намесим и пак да бъдем убити. Или след време да станем следващата жертва на същото „були“. Във всяка ситуация на насилие изходите са повече от един.

Но когато говорим за война, говорим за мащаби, далеч надхвърлящи битовия конфликт, макар и много подобни в същината си. И отговорността за решението просто няма как да бъде прехвърлена на раменете на всеки от нас. Нито върху портфейлите ни.

Или както казва един приятел: „Нищо не очаквам и пак съм разочарован, братче“.