Изтрива ли някой националната памет 

Преди дни четох за куриозна случка на среща на Г-20 преди войната, разказана от тогавашния премиер на Австралия. След като държи реч, в която търси отговорност за сваления пътнически самолет над Източна Украйна от Кремъл, на почивката е причакан от Владимир Путин.

“…Той внезапно се обърна, хвана [ме] за лактите и се опита да ме разтърси, а след това ме отблъсна. И каза на английски, който говори доста свободно: "Слушай, ти не си коренен австралиец, но аз съм коренен руснак“.

Тогава - казва австралиецът - разбрах, че за този човек няма такова нещо като права и закони, има история за земя и кръв. И Украйна е тяхна, защото е била руска земя и на нея са живели руснаци - независимо от международното право.

Този ракурс към “патриотизма”, както реално се нарича етнонационализмът у нас, масово не се разбира. По руски модел и почин миналото се тачи основно през военните битки и победи на българите над съседните народи и често патриотизмът се изгражда през омразата към тях. Историята се изучава като история на българския етнос, а всъщност българската нация е продукт на 19 век. И ако тогава е било нормално акцентът да бъде върху българите за сметка на другите народности в процеса на ферментация на българската нация, то изучаването на историята и до днес през тази призма е рецепта за непрекъснато възпоминание на враждите с нашите съседи - така се поддържа националната памет за конфликтите с тях - най-вече с Турция, но и Сърбия, и Гърция. А и у нас нацията се третира като моноетническа, въпреки значителната популация на турския и ромския етнос.

Затова възпитанието в патриотизъм като антагонизъм с етносите в другите държави по отношение на територията на етноса (земята) и с етносите в нашата държава по отношение на правата (кръвта) е залог за бъдещи конфликти.

Баталният исторически прочит е квинтесенцията на всички патриотични проекти у нас. Съвсем неслучайно те са проруски - именно защото припознават русите като наша кръв и религия. А оттам Русия в националната памет не може да бъде припозната като враг на България, дори когато откровено окупира нашата територия - като през 1944 г. И би я окупирала пак днес - вероятно без съпротива.

В подсилване на този етнически патриотизъм - нашите национални герои от Възраждането се честват само заради саможервата им в името на нашата свобода, т.е свободата на българския етнос. Никога заради заветите им, в името на които самите те загиват - като “чиста и свята република”, където обаче става дума за правата и на другите етноси - че трябва да са равни с тези на българите. Да не пропуснем заветите на Васил Левски и за задружните усилия; за новия поробител, който ще ни освободи; за пазенето на народната пара; за уроците от паренето; за кривиците, които да си казваме и др. И всичко това - за да сме равни на другите европейски народи.

Не, националните герои се честват като религиозни кумири. За тях си спомняме точно веднъж годишно именно като нещо далечно, отминало, но не и като завети за следване, които вече ни ангажират като … граждани.

Да, гражданският елемент на патриотизма съзнателно липсва. А когато някой прави плахи опити да мисли по граждански, а не етнически за нашата история, веднага се появяват - дори от най-високата трибуна в държавата - етнопатриотите, за да проклинат отцепродавците на националната памет, която искат да я изтрият. Какво точно някой е изтрил, предал и продал никога не става ясно - защото ще бъде лесно оборено.

Колко по-лесно е да се въздейства на емоциите чрез езика на омразата, за да се съхрани комунистическата версия на нашата история, която уж някой искал да изтрие. В която омразата към турците е най-старателно поддържана. За да се помни #КОЙ ни е освободил.

Докато не се научим по човешки, а не етнически да четем историята - ще бъдем винаги пленници на авторите на нейната комунистическа версия. България също.

Между другото - една от най-непознатите за българите мисли на Христо Ботев е “преди сичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…”

Случайност?

Евгений Кънев е макроикономист, доктор по икономика. Автор на книгата "Публично-частно партньорство" и на множество публикации за реформиране на българската държава.