„If I Had Legs I’d Kick You“ - болезнено откровен портрет на майчинството

Когато гледах If I Had Legs I’d Kick You, първата ми мисъл беше, че на Роуз Бърн трябва да ѝ връчат „Оскар“ - веднага. Изпълнението ѝ носи наелектризираща енергия, която задава ритъма на целия филм. Затова новината, че е спечелила „Златен глобус“, искрено ме зарадва.

If I Had Legs I’d Kick You е написан и режисиран от Мери Бронстийн. Австралийката Роуз Бърн спечели „Златен глобус“ за най-добра актриса в категорията „комедия или мюзикъл“, макар че за мен филмът е по-скоро хорър по ефекта, който има върху зрителя - хвърля те в състояние на постоянно безпокойство, близко до ужас.

При получаването на наградата Бърн казва, че не е подготвяла реч, шегува се с факта, че изобщо не пее във филма, и признава, че моментът я е заварил неподготвена.

Това е филм за една майка на ръба на изтощението - за състоянието, в което непрекъснатото напрежение и липсата на сън започват да размиват границите между реалност и илюзия. Филмът влиза в пряк разговор с Die My Love на Лин Рамзи - истории, които не търсят утеха или бягство, а държат зрителя в неудобство и напрежение, без да предлагат лесен изход.

В благодарствената си реч Бърн говори за филма като за малък независим проект, стигнал до голяма сцена. Тя напомня, че продукцията е заснета за 25 дни и, по собствените ѝ думи, „за около 8,50 долара“, и благодари на Мери Бронстийн за доверието.

Бърн споменава и защо партньорът ѝ Боби Канавале не присъства в залата: той е на изложение за влечуги в Ню Джърси, откъдето взима брадат гекон за децата им. Родителите ѝ специално са си купили Paramount Plus, за да гледат церемонията от Сидни.

В интервю за ELLE Women in Hollywood Бърн говори за майчинството като за преживяване, белязано от дълбока двойственост - майките едновременно са почитани и пренебрегвани, а за този опит се говори трудно, ако не си непрекъснато щастлива.

По думите ѝ If I Had Legs I’d Kick You отказва да поддържа тази фасада и настоява да се вгледаме по-внимателно - да видим нейната героиня такава, каквато е, дори когато прави лоши, неудобни и трудни за приемане избори.

Роуз Бърн играе Линда - психотерапевтка и майка на ръба, която се опитва да удържи едновременно мистериозното заболяване на детето си, отсъстващия съпруг и разпадащото се всекидневие. Камерата почти не се отделя от лицето ѝ, монтажът не оставя въздух, а ритъмът на филма създава усещане за постоянен натиск.

Заради това темпо и тревогата, която предизвиква у зрителя, филмът често е наричан „Uncut Gems за майки“. Сравнението не е случайно. Сред продуцентите е Роналд Бронстийн - съпруг на режисьорката, дългогодишен сътрудник на братята Сафди и съсценарист на Uncut Gems.

Джош Сафди също стои зад проекта. Макар If I Had Legs I’d Kick You да е изцяло авторско дело на Мери Бронстийн, в него ясно се усеща енергията на този творчески кръг.

Животът на Линда наподобява влакче на ужасите, което не спира да набира скорост, но в този непрекъснат хаос проблясват и кратки, неочаквани моменти на абсурд. Сцени, толкова крайни и неудобни, че предизвикват искрен, нервен смях, познат на всеки от нас. Кой не се питал: колко по-зле може да стане този ден?

Съпругът ѝ (Крисчън Слейтър) е в командировка - присъства единствено като глас по телефона, който изисква, обяснява и обвинява - постоянно напомняне, че тя не успява да се справи. Когато апартаментът им е наводнен и в тавана зейва огромна дупка, тя се превръща в метафора за всички онези неща, които просто се случват и са изцяло извън нашия контрол.

Именно тази дупка принуждава Линда да се премести с дъщеря си в неугледен мотел с агресивна рецепционистка (Айви Уолк) и добронамерен съсед - изигран от A$AP Rocky, с когото тя пуши трева и неуспешно се опитва да избяга от тревогите си. В ролята на нейния колега и терапевт е Конан О’Брайън - с изключително прецизно комедийно присъствие, което не разсейва напрежението, а го изостря.

Детето никога не се появява в кадър - умишлен и премерен ход. То не е източник на вина или конфликт, а просто дете, с безкрайните си въпроси, възклицания и нужди. Присъствието му единствено като глас прави нещо много конкретно: измества фокуса от него към Линда. Така отговорността остава изцяло върху нейните плещи, а усещането за клаустрофобия около всекидневието ѝ се засилва. Филмът ни държи в затвореното пространство на съмненията ѝ - дали е добра майка, дали се справя. Тя дори си задава въпроса дали изобщо е създадена за тази роля.

Филмът е вдъхновен от реална криза в живота на Мери Бронстийн - период, в който дъщеря ѝ се разболява тежко и семейството е принудено да се премести от Ню Йорк в Сан Диего за лечение. Именно тогава Бронстийн започва да пише сценария - в изолация, в тясната баня на мрачен мотел, докато се грижи за болното си дете.

Тя подчертава, че If I Had Legs I’d Kick You не е автобиографичен в буквалния смисъл, но е пряко свързан с преживяното - с онова, което самата тя описва като екзистенциален ужас и с усещането, че напълно се разтваряш в ролята на човек, който се грижи за друг. Проектът бележи и завръщането ѝ към киното след дълга пауза, последвала трудния и противоречив прием на дебюта ѝ Yeast (2008).

В интервюта Мери Бронстийн открито споделя, че е наясно - това не е филм за всеки. Той не предлага нито разтуха, нито утеха, а нещо друго - пълно, осезаемо, почти физическо съпреживяване, близко до живота такъв, какъвто е: неумолим, жесток и изтощителен, но подчинен на една сила, заради която всичко си заслужава - безусловната любов.

Актьорите, филмите и сериалите, които спечелиха "Златен глобус" (пълен списък)