Героизацията на Левски като форма на морален мързел

Отмина поредната годишнина от обесването на Васил Левски, почетена впрочем с много по-голяма помпозност от рождения му ден. Неравнопоставеността между двете дати и начинът, по който биват отбелязвани, напомня силно православната тенденция Великден да е по-голям празник от Коледа, разпъването, смъртта и възкръсването на Иисус да са по-важни от рождението му.

От една страна, при липсата на желание (или Бог знае, формално основание) от Българската православна църква (БПЦ) да канонизира Левски, този паралел е може би добър лакмус за мястото му в българския пантеон – най-отгоре.

Заслужено и справедливо място – Васил Левски е еманация на най-доброто, на което сме способни.

От друга страна, фиксацията върху героизма на Левски в мъченичеството и смъртта отнема от образа на живия Васил Кунчев, от истинска трезва оценка за възгледите и делата му, която може да ползва не само професионалните историци, а и обществото.

Героизацията на Апостола, превръщането му в квази-религиозен истукан пречи да видим какво е това най-добро, та да послужи примерът му за истинската духовна трансформация, от която очевидно имаме нужда. Левски на безброй клишета, Левски на вдървените речи, Левски на баналната ежегодна повтаряемост, Левски като повод за самообвинения, самите те клиширани до болка – това не е начинът да почерпим сила от един млад човек, чийто принос не е толкова в саможертвата, а в лишената от суета, упорита, постоянна, ежедневна работа на ползу роду. Работа прозрачна, отчетна, добре свършена, добре документирана, без биене в гърдите.

И индивидуалното, и колективното ни оглеждане в Левски не е в наша полза и може би затова ни е по-лесно да го обърнем на светец, за да оправдаем себе си и собствената си невъзможност да достигнем тези високи стандарти на труд, принципност, безупречно поведение, задълбоченост и последователност в мисли и действия.

Героизацията на Левски е форма на морален мързел.

Моралният ни мързел придобива най-разнообразни форми. Наскоро публично изразих учудване как това карловско момче е придобило такава широта на мирогледа, как е надскочило еснафлъка на средата си, за да достигне прозрения, достойни за най-развитите умове на времето.

Отговориха ми с увереност, че Кунчевата адекватност е продукт на семейна среда, формирана от поколения свещеници. Вероятно в това твърдение има истина, но ако свещеническото потекло само по себе си беше достатъчно, за да създаде такъв човек, нито тогавашна, нито сегашна България щяха да страдат от дефицитите, които са причина да се взираме отново и отново в образа на Левски в търсене на отговори. Отново на преден план в приоритетите ни изплува формата, а не съдържанието на наследството на Левски.

Друг, съвсем пресен израз на морален и интелектуален мързел, роден в условията на съвременен конфликт, беше сравнението, които някои направиха между Левски и Алексей Навални. Сравнението се базира отново не толкова на делата им, а на саможертвата, на смъртта на двамата в ръцете на насилнически режими.

Оставям настрана значителните различия в житейските траектории на Левски и Навални, които допълнително поставят под въпрос този паралел. Важното е, че отново пропускаме същината. Дотолкова, доколкото паралел има, той е именно в необходимостта от морално обусловено, последователно действие в защита на принципи и ценности, а не в самия факт на саможертвата.

Левски и Навални са примери за добре изживян живот, а не за героична смърт. С това не искам да обезценя саможертвата – тя е акт на героизъм и повод за консолидация, но добрият живот, към който се стремим, индивидуалното и колективно израстване, което е необходимо условие за него, са необходими тук и сега, а не в отвъдното. Прагматизмът в делото, фрустрираният идеализъм, но и отказът от отчаяние и цинизъм въпреки всички очевидни причини, искат сила на характера.

Левски като национален истукан ми е чужд. Васил Кунчев е човекът, когото бих искал да познавам и следвам днес.