„Дъ Шоуто: по-добре кратко и лошо, отколкото дълго и лошо“

Когато героят на Леонардо ди Каприо потъна в океана в края на „Титаник“ плаках много. Плаках още повече, когато започнаха да измират героите от „Анатомията на Грей“. Плаках, когато Броуди от „Homeland” увисна на крана. И се съсипах от рев на „Вината в нашите звезди“, когато стана ясно, че Огъстъс няма да го бъде.

Но нито един от тези филми и сериали не ме потисна толкова дълбоко, колкото новото шоу „Дъ шоуто“ по bTV. Ако сценаристите са следвали стремежа към постигане на ефекта „тъжен клоун“ са се справили чудесно. Но ако наистина са очаквали, че хората ще се смеят на стари вицове, прекроени в излишно дълги скечове, шегички за врачки, подигравки със суеверия и използване на думата „яйца“ в асоциация с „тестиси“, нещата не са добре.

Разбира се, плоският хумор отдавна е по-скоро норма, отколкото патология по нашите ширини. Съществуването на „Комиците“ и „Семейни войни“ затвърждава минорния факт, че предостатъчно хора тук се смеят на вицове за мъртви тъщи, зли свекърви, големи цици и глупави блондинки. „Дъ шоуто“ обаче надскача това ниво с овчарски скок и се приземява на тотално нова територия на екстремно тъжен опит за разсмиване на публиката.

И не можем да кажем с лека ръка, че проблемът е в актьорите. Макар и амортизирани, нито Любо Нейков, нито Христо Гърбов, нито Тончо Токмакчиев са лоши артисти. Филип Аврамов има чудесни роли в „Писмо до Америка“, „Шивачки“, „Възвишение“ и нашумелия миналото лято „Голата истина за група Жигули“, а скечът му, пародиращ злощастното селфи на видео на министъра на културата си беше направо смешен.

Наистина, поколението на Любо Нейков и Тончо Токмакчиев е поизгубило блясъка си. Дори баба ми направи коментар, че ѝ е писнало да гледа по телевизията едни и същи лица. Но това не е поколение, което няма какво интересно да разкаже. Това не е поколение, което няма чувство за хумор.

Това са хората, които помнят какво е да се бръснеш с четка и крем „Каро“. Които помнят какво е да ти забранят да се шегуваш. Помнят печатите по бедрата на гаджетата си. Вълнението от първите грамофонни плочи, дошли от “гнилия” Запад. Безкрайните игри на канаста и санасте в задимените холове. Това е поколението, което слушаше The Beatles, Rolling Stones, Pink Floyd и Uriah Heep. Поколението, което крещеше „Само СДС“, помъкнало децата си по площадите с вярата в едно по-добро бъдеще.

И не е справедливо да го заклеймяваме като „скучно“, само защото е станало жертва на безвкусен и плосък сценарий, принизяващ широката публика до нивото на шепа уморени от живота носталгици.

Сценарият на „Дъ шоуто“ поставя всички участващи артисти на колене и ги вписва в нелеп опит за пародия на вечерно предаване. Не че няма какво да се пародира. Глупавите въпроси на водещите, глупавите отговори на често гостуващите фолк певици и инфлуенсърки, напънатите смешки…вечерните ток-шоута у нас са благодатна почва за качествена пародия. Но по всичко личи, че няма да я получим от „Дъ шоуто“, макар, признавам, заигравката в заглавието, пораждаща асоциация с добрата стара шега „НДК-то на културата“ е на завидно ниво.

В българската телевизия от години беснее зъл дух, който опорочава всеки опит за качествен хумор. И това е твърде тъжно, защото ако има нещо, което може да закрепи човека на повърхността в неустойчиви времена на посттравматичен стрес от глобална пандемия и активен стрес от върлуваща на нищо и никакви 1 000 км от нас война, то това е хубавият хумор.

Уви, надеждата, че ще го намерим в телевизионния екран започва да показва права линия. Но нека завършим позитивно: „Дъ шоуто“ ще заема само 30 минути от ефира. А както казва един приятел-режисьор, „По-добре кратко и лошо, отколкото дълго и лошо“.